Владимир Шопов
Българите са сред най-страдащите по отишлата си индустриализация. Тя беше единственото що-годе смислено оправдание за социалистическия експеримент, гордостта на поколения „трудещи се“, сигурния индикатор за поне частично догонване на Запада.
Привързаността към някогашните фабрики и индустрии не е обаче просто носталгия. За много хора индустриализацията се оказа житейска възможност да заживеят в градовете, да получат достъп до макар и малкото блага на градския живот, да намерят нови професии. По тази причина раздялата с индустриална България е сред най-тежките и болезнени за много хора. По същата причина политиката на реиндустриализация би срещнала немалка подкрепа. Разбирането, че работата е свързана с това „да правиш нещо, което може да се пипне“ е дълбоко вкоренено в нашата култура. Все повече политици в страната започват да говорят в тази посока и разбират, че намирането на чуждестранни инвеститори за създаване на индустриални производства си заслужава усилието и дава по-голямо устойчивост от един кол-център, който може да бъде затворен и преместен в рамките на месец.
Тази нагласа да се търсят такъв тип инвеститори е видима например в дейността на българската агенция за инвестиции. Още по-интересното е, че на практика през последните години върви процес на бавна и частична реиндустриализация на страната. Тя се центрира предимно около инвестиции в свързаните с автомобилостроенето индустрии, химическия и фармацевтичен сектори, както и в лекото машиностроене. Тази динамика добре започва да балансира познатата ни от предходните години свръхзависимост от сектори като финанси, туризъм и строителство и придава по-голяма устойчивост на българската икономика. Разбира се, страната е далеч от някакъв осезаем и дългосрочен пробив, но известни първи стъпки са направени и сега трябва те да бъдат доразвити. Не е необходимо и полезно държавата да хвърля средства, за да си „измисля“ сектори за икономическо развитие, но всички модели предполагат поне „едно рамо“ от нея. Интересът на азиатските инвеститори към северна България например трябва да бъде култивиран и използван особено в ситуация на системна криза на „стария континент“. Същото важи за районите близки до Гърция, където различни азиатски инвеститори могат да очакват допълващ ефект.
И Европа заговори в един глас
Завоят към реиндустриализация се пренася все повече от националните държави и към Европейския съюз. Без да има директни правомощия, той отделя все повече внимание на темата и при първа възможност я включва във всякакъв тип стратегии. За връщане на индустриалната слава на Европа вече говорят много политици и еврокомисари. Стратегията „Европа 2020“, която става все по-цитирана и в България се представя като програма за реиндустриализация, а връзката между наука и индустрия става все по-щедро финансирана. Новият европейски консенсус е, че без нови и възстановени работещи индустрии нашият континент просто няма икономическо бъдеще. Все по-често се обръща внимание и на социалната стойност на индустриалния труд и неговата способност да поддържа малки общности в и извън големите градове. Неочаквано наскоро в големия дебат се включи и енергийния комисар Гюнтер Отингер, който дори си позволи да фиксира количествена цел в това отношение. Според него съюзът трябва да достигне кота от 20% индустриално производство спрямо БВП на общността след като през последното десетилетие нейната относителна тежест си срина от 22 на 18%.
Извън дискусиите и политиките на ЕС все повече симпатии в Европа предизвиква китайския подход за подкрепа на стратегическите индустрии. Преди няколко месеца правителството в Пекин обяви допълнителни средства за седем индустрии, които обяви за приоритетни още преди две години: енергийна ефективност и опазване на околната среда, ново поколение информационни технологии, биотехнологии, високотехнологично машиностроене, развитие на нови енергийни източници, разработка на нови материали и новоенергийно автомобилостроене. Само за 2012 година фондът за развитие на тези индустрии разполагал с над един милиард евро. На фона на все по-безпомощните европейски правителства подобно стратегическо отношение към икономическото развитие буди все повече интерес сред западноевропейците. От дълги години непрестанния износ на работни места по посока Азия и източна Европа се посреща от политическата класа с чувство на неизбежност и уверения, че останалите сектори ще поемат новите безработни. Все по-малко от „редовите“ европейци обаче имат доверие в тази реторика и започнаха своята наказателна акция по време на избори. Този гняв на гражданите пък е сред главните политически причини за ентусиазма по реиндустриализацията.
Помага, но не е панацея
Ентусиазмът по реиндустриализацията обаче няма да бъде полезен, ако се превърне във фалшива панацея, подвеждащо обещание за връщане към добрите стари времена на националните индустриални гиганти или задна врата, през която да се върне всесилната държава. Достатъчно е да си дадем сметка за няколко неща.
Индустриите имат роля за по-доброто социално сцепление и улесняват трудовото включване на множество хора, които имат сериозни затруднения при търсенето на работа във високоинформационната икономика. Те спомагат за по-добрия баланс и устойчивост на икономическите модели и запазват натрупан социален и експертен капацитет. В същото време, икономистите са единодушни, че дори успешната реиндустриализация означава само частично запазване и развитие на трудовия пазар и тя не отменя необходимостта от агресивно търсене и развитие на нови пазарни ниши. Много внимателно трябва да се наблюдават и условията, при които държавите участват в този процес, за да не се стигне до тежки изкривявания на конкурентната среда. Има опасност политическите партии да използват процеса, за да обосноват агресивната държавна намеса, от която дългосрочно никой не печели. Независимо от тези рискове обаче процесът на реиндустриализация носи важни ползи. Най-важната от тях сякаш обаче не е икономическа. Със завръщането на културата на „правене на неща“ съвременните европейци си връщат усещането, че не всичко на този свят е необратимо летливо и преходно. Това отношение може да се окаже едно от най-важните условия за възраждането на „стария континент“.
Нeочакваната реиндустриализация на Европа I